РЕШЕНИЕ НА СЪДА (трети състав)

„Регламент (ЕО) № 2201/2003 — Членове 3, 6 и 7 — Съдебна компетентност — Признаване и изпълнение на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност — Компетентност по дела за развод — Ответник, който е гражданин на трета държава и живее в трета държава — Национална правна уредба, която предвижда прекомерен обхват на компетентност“

По дело C‑68/07

с предмет преюдициално запитване, отправено на основание членове 68 ЕО и 234 ЕО от Högsta domstolen (Швеция) с акт от 7 февруари 2007 г., постъпил в Съда на 12 февруари 2007 г., в рамките на производство по дело

срещу

СЪДЪТ (трети състав),

състоящ се от: г‑н A. M. Rosas, председател на състав, г‑н J. N. Cunha Rodrigues, г‑н J. Klučka, г‑н A. Ó Caoimh (докладчик) и г‑н Ал. Арабаджиев, съдии,

генерален адвокат: г‑жа E. Sharpston,

секретар: г‑н R. Grass,

предвид изложеното в писмената фаза на производство,

като има предвид становищата, представени:

– за германското правителство, от г‑н M. Lumma, в качеството на представител,

– за италианското правителство, от г‑н I. M. Braguglia, в качеството на представител, подпомаган от г‑жа W. Ferrante, avvocato dello Stato,

– за финландското правителство, от г‑жа J. Himmanen, в качеството на представител,

– за Комисията на Европейските общности, от г‑н M. Wilderspin и г‑жа P. Dejmek, в качеството на представители,

предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, делото да бъде разгледано без представяне на заключение,

постанови настоящото

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на членове 3, 6 и 7 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000 (ОВ L 338, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 183), съответно изменен с Регламент (EО) № 2116/2004 на Съвета от 2 декември 2004 година по отношение на договорите със Светия престол (ОВ L 367, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 7, стр. 90, наричан по-нататък „Регламент № 2201/2003“).

Запитването е отправено в рамките на производство за развод, заведено от г‑жа Sundelind Lopez срещу г‑н Lopez Lizazo.

Съгласно текста на четвърто, осмо и дванадесето съображение от Регламент (ЕО) № 1347/2000 на Съвета от 29 май 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност за децата на двамата съпрузи (ОВ L 160, стp. 19), който е отменен, считано от 1 март 2005 г., с Регламент № 2201/2003:

„(4) Някои различия между националните норми в областта на компетентността и признаването затрудняват свободното движение на хора, както и доброто функциониране на вътрешния пазар. Вследствие от това е обосновано да се приемат разпоредби, които да позволят уеднаквяване на колизионните норми за установяване на подсъдността по брачни дела и по делата, свързани с родителската отговорност, чрез опростяване на формалностите с оглед на бързо и автоматично признаване на съдебните решения и на изпълнението им.

[…]

(8) Настоящият регламент трябва да предвиди съгласувани и уеднаквени мерки, които да позволяват възможно най-всеобхватно движение на хора. По тази причина той трябва да се прилага също за граждани на трети държави, които се намират в достатъчно тясна връзка с територията на една от държавите-членки, в съответствие с предвидените в този регламент критерии за компетентност.

[…]

(12) Критериите за компетентност, приети в настоящия регламент, се основават на принципа, че трябва да съществува действителна връзка между заинтересованото лице и държавата-членка, която упражнява компетентността. Решението да бъдат включени някои критерии е в съответствие с обстоятелството, че те съществуват в различни вътрешни правни системи и че се приемат от другите държави-членки.“ [неофициален превод]

Член 3, параграф 1 от Регламент № 2201/2003, озаглавен „Обща компетентност“, гласи:

„1. Компетентни да разглеждат дела, свързани с развод, законна раздяла на съпрузите и унищожаване на брака са съдилищата на държавата-членка,

а) на чиято територия:

– съпрузите имат обичайно местопребиваване или

– съпрузите са имали последното обичайно местопребиваване, ако един от тях все още живее там, или

– ответникът има обичайно местопребиваване, или

– в случай на обща искова молба и единият от съпрузите има обичайно местопребиваване, или

– ищецът има обичайно местопребиваване, ако той е живял там поне една година непосредствено преди предявяването на иска, или

– ищецът има обичайно местопребиваване, ако е живял там поне шест месеца непосредствено преди предявяването на иска и е гражданин на въпросната държава-членка или, ако се отнася до Обединеното кралство или Ирландия, има „domicile“ там;

б) чиито граждани са двамата съпрузи, или ако се отнася до Обединеното кралство или Ирландия, където те имат „domicile.“

Членове 4 и 5 от посочения регламент определят правила за компетентност съответно при насрещен иск или по дела за преобразуване на законната раздяла в развод.

Член 6 от същия регламент, озаглавен „Изключителна компетентност по членове 3, 4 и 5“предвижда:

„Срещу съпруг, който:

а) има обичайно местопребиваване на територията на държава-членка; или

б) е гражданин на държава-членка или, ако се отнася до Обединеното кралство или Ирландия, има „domicile“ на територията на една от тези две държави,

може да се предявява иск в друга държава-членка само в съответствие с членове 3, 4 и 5.“

Съгласно член 7 от Регламент № 2201/2003, озаглавен „Субсидиарна компетентност“:

„1. Когато никой съд на държава-членка не е компетентен съгласно членове 3, 4 и 5, компетентността се определя във всяка държава-членка, съобразно нейното законодателство.

2. Срещу ответник, който няма обичайно местопребиваване или не е гражданин на държава-членка или, ако се отнася до Обединеното кралство и Ирландия, няма „domicile“ на територията на една от тези две държави, всеки гражданин на държава-членка, който има обичайно местопребиваване на територията на друга държава-членка, може, както и гражданите на тази държава, да се възползва от правилата за компетентност, приложими в тази държава.“

Член 17 от посочения регламент, озаглавен „Проверка на компетентност“, предвижда:

„Когато пред съд в държава-членка е заведено дело, по което той, по силата на настоящия регламент не е компетентен, а компетентността принадлежи на съда на друга държава-членка по силата на настоящия регламент, той служебно прогласява, че не е компетентен.“

Законът за международните правоотношения, свързани с брака и настойничеството (Lag (1904:26 s. 1) om vissa internationella rättsförhållande rörande äktenskap och förmynderskap, SFS 2005, nº 431) предвижда в глава 3, член 2, параграф 2, че брачно дело може да бъде заведено пред шведски съд, ако ищецът е шведски гражданин и е имал обичайно местопребиваване или е живял в Швеция в който и да е момент след навършване на 18-годишна възраст.

Г‑жа Sundelind Lopez, шведска гражданка, е омъжена за г‑н Lopez Lizazo, кубински гражданин. В периода на съвместното си съжителство съпрузите живеят във Франция. Понастоящем, докато г‑жа Sundelind Lopez все още живее във Франция, нейният съпруг живее в Куба.

Като се основава на шведската правна уредба, г‑жа Sundelind Lopez подава иск за развод пред Stockholms tingsrätt (Първоинстанционен съд Стокхолм). Искът ѝ е отхвърлен с решение от 2 декември 2005 г. с мотив, че по силата на член 3 от Регламент № 2201/2003компетентни са единствено френските съдилища и че следователно член 7 от този регламент не допуска прилагането на шведските норми относно компетентността.

С решение от 7 март 2006 г. Svea hovrätt (Апелативен съд в Svea) отхвърля въззивната жалба срещу това решение.

Г‑жа Sundelind Lopez подава касационна жалба срещу това решение пред Högsta domstolen (Върховен съд). В нея тя поддържа, че член 6 от Регламент № 2201/2003, който урежда изключителната компетентност на държавите-членки съгласно членове 3—5 от този регламент, когато ответникът има обичайно местопребиваване в държава-членка или когато е гражданин на държава-членка, предполага, че изключителната компетентност на тези съдилища не важи, когато ответникът не притежава нито едно от тези качества. Следователно в дадения случай националното право можело да бъде основа за установяване на компетентността на шведските съдилища.

В акта за препращане Högsta domstolen отбелязва, че в настоящия случай, за разлика от френските, шведските съдилища не могат да основат своята компетентност на член 3 от Регламент № 2201/2003, а само на националното си право. Следователно тълкуването на член 7 от този регламент имало непосредствено значение за изхода на делото по главното производство. Съдът обаче още не бил тълкувал тези разпоредби.

При тези условия Högsta domstolen решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

Със своя преюдициален въпрос препращащата юрисдикция иска по същество да се установи дали членове 6 и 7 от Регламент № 2201/2003трябва да бъдат тълкувани в смисъл, че когато в рамките на производство за развод ответникът няма обичайно местопребиваване в държава-членка и не е гражданин на държава-членка, съдилищата на дадена държава-членка могат да основат своята компетентност на националното си право, за да се произнесат по този иск, дори когато съдилищата на друга държава-членка са компетентни по силата на член 3 от посочения регламент.

В делото по главното производство не се спори, че в съответствие с член 3, параграф 1, буква а) от Регламент № 2201/2003 френските съдилища са компетентни по силата на този регламент да разгледат иска на г‑жа Sundelind Lopez, било по силата на второ тире от тази разпоредба — като място на последното обичайно местопребиваване на съпрузите, доколкото тя все още живее във Франция, било по силата на пето тире от тази разпоредба — като обичайно местопребиваване на г‑жа Sundelind Lopez, доколкото тя е живяла във Франция поне една година непосредствено преди предявяването на нейния иск за развод.

Според ясния текст на член 7, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 обаче само когато никой съд на държава-членка не е компетентен съгласно членове 3—5 от посочения регламент, компетентността се определя във всяка държава-членка съобразно националното право.

Освен това съгласно член 17 от Регламент № 2201/2003, чийто текст също е недвусмислен, съдът в държава-членка, пред който е заведено дело, по което той не е компетентен съгласно посочения регламент, е длъжен служебно да обяви, че не е компетентен, когато по силата на този регламент компетентността принадлежи на съд на друга държава-членка.

Следователно, тъй като френските съдилища са компетентни да се произнесат по иска в главното производство, по силата на посочените в член 3, параграф 1, буква а) от Регламент № 2201/2003 критерии шведските съдилища не могат да установят своята компетентност да разгледат този иск въз основа на националното си право съгласно член 7, параграф 1 от посочения регламент, а в съответствие с член 17 от него са длъжни служебно да обявят в полза на френските съдилища, че не са компетентни.

Обратно на твърденията на италианското правителство, това тълкуване не се поставя под въпрос от член 6 от Регламент № 2201/2003.

Наистина тази разпоредба, предвиждаща, че с оглед на изключителната компетентност, уредена с членове 3—5 от Регламент № 2201/2003, срещу ответник, който има обичайно местопребиваване в дадена държава-членка или който е гражданин на държава-членка, може да се предявява иск пред съдилищата на друга държава-членка само в съответствие с тези разпоредби — и следователно при изключване на правилата за компетентност, които са установени в националното право — за сметка на това допуска срещу ответник, който няма нито обичайно местопребиваване в държава-членка, нито е гражданин на държава-членка, да се предяви иск пред съд на държава-членка по силата на нормите за компетентност, предвидени в националното право на тази държава.

В съответствие с член 7, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 такъв случай може да е налице, когато никой съд на държава-членка не е компетентен съгласно членове 3—5 от този регламент, като член 7, параграф 2 от него предвижда, че в тази хипотеза, ако ищецът е гражданин на държава-членка и има обичайно местопребиваване на територията на друга държава-членка, също както гражданите на последната, срещу такъв ответник той може да се позове в тази държава на приложимите в нея национални норми относно компетентността.

От това обаче не може да се направи извод, че член 6 от Регламент № 2201/2003 установява общо правило, според което определянето на компетентността на съдилищата на държава-членка да се произнасят по въпроси, свързани с развод, по отношение на ответник, който няма обичайно местопребиваване в държава-членка и не е гражданин на държава-членка, се урежда във всички случаи от националното право, включително когато съд на държава-членка е компетентен по силата на членове 3—5 от посочения регламент.

Такова тълкуване всъщност би означавало да се пренебрегнат ясните текстове на член 7, параграф 1 и на член 17 от Регламент № 2201/2003, чието приложение, както следва от точки 18—20 от настоящото решение, не зависи от качеството на ответника, а само от отговора на въпроса дали съд на държава-членка е компетентен на основание членове 3—5 от Регламент № 2201/2003.

Това тълкуване освен това би противоречало на целта, преследвана с този регламент. Както ясно личи от четвърто и осмо съображение от Регламент № 1347/2000, чиито разпоредби относно компетентността за произнасяне по въпроси, свързани с развод, по същество са възпроизведени в Регламент № 2201/2003, той цели да създаде единни колизионни норми в областта на развода, за да осигури възможно най-всеобхватно свободно движение на хора. Следователно Регламент № 2201/2003 се прилага и за граждани на трети държави, които се намират в достатъчно тясна връзка с територията на една от държавите-членки, в съответствие с предвидените в този регламент критерии за компетентност, които съгласно дванадесето съображение от Регламент № 1347/2000 се основават на принципа, че трябва да съществува действителна връзка между заинтересованото лице и държавата-членка, която упражнява компетентността.

В делото по главното производство обаче, вследствие от прилагането на разпоредбите на член 3, параграф 1, буква а) от Регламент № 2201/2003, такава връзка съществува по отношение на Франция, а не на Швеция.

Следователно на поставения въпрос следва да се отговори, че членове 6 и 7 от Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкуват в смисъл, че в рамките на производство за развод, когато ответникът няма обичайно местопребиваване в държава-членка и не е гражданин на държава-членка, съдилищата на дадена държава-членка не могат да основат своята компетентност на националното си право, за да се произнесат по този иск, ако съдилищата на друга държава-членка са компетентни по силата на член 3 от посочения регламент.

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред препращащата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (трети състав) реши:

Подписи