—

за „Параходство Български морски флот“АД, от S. Van Moorleghem, advocaat,

—

за белгийското правителство, от г-н T. Materne и г-жа C. Pochet, в качеството на представители,

—

за Европейската комисия, от г-н R. Troosters и г-н M. Wilderspin, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 3 и член 7, параграф 2 от Конвенцията за приложимото право към договорните задължения, открита за подписване в Рим на 19 юни 1980 г. (OВ L 266, стр. 1, публикувана на български език в ОВ L 347, 2007 г., стр. 3, наричана по-нататък „Римската конвенция“), във връзка с Директива № 86/653/ЕИО на Съвета от 18 декември 1986 година относно координирането на правото на държавите членки, свързано с дейността на самостоятелно заетите търговски представители (OВ L 382, стр. 17; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 1, стр. 176).

2

Това запитване е отправено в рамките на спор между United Antwerp Maritime Agencies (Unamar) NV (наричано по-нататък „Unamar“), дружество по белгийското право, и „Параходство Български морски флот“ АД (наричано по-нататък „БМФ“), дружество по българското право, във връзка със заплащането на различни обезщетения, за които се твърди, че се дължат в резултат на прекратяването от страна на БМФ на договора за търговско представителство, обвързващ тези две дружества.

3

Член II, параграфи 1 и 3 от Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения, подписана в Ню Йорк на 10 юни 1958 г. (Recueil des traités des Nations unies, том 330, стр. 3), предвижда:

[…]

4

Член 1, параграф 1 от Римската конвенция, озаглавен „Приложно поле на конвенцията“, предвижда:

„Разпоредбите на настоящата конвенция се прилагат към договорните задължения при всяка ситуация, съдържаща колизия между правото на различни държави“.

5

Член 3 от тази конвенция, озаглавен „Свобода на избор“, гласи:

„1. Договорът се урежда от избраното от страните право. Изборът трябва да бъде изричен или да следва ясно от разпоредбите на договора или от обстоятелствата на случая. Чрез избора страните могат да изберат приложимо право за целия или за част от договора.

2. Страните могат по всяко време да уговарят към договора да се прилага право, различно от това, което го е уреждало преди в резултат на предишен избор по този член или на други разпоредби на настоящата конвенция. Никоя промяна на определеното от страните приложимо право, направена след сключването на договора, не засяга неговата действителност по член 9 или не накърнява правата на трети лица.

3. Изборът на чуждо право, независимо дали е придружен с избор на чуждестранен съд, когато всички други елементи, релевантни за ситуацията, по време на избора са свързани с една и съща държава, не засяга приложението на законовите правила на тази държава, които не могат да се дерогират с договор, наречени по-нататък „повелителни норми“.

4. Съществуването и действителността на съгласието на страните за избора на приложимо право се определят в съответствие с разпоредбите на членове 8, 9 и 11“.

6

Озаглавен „[Особени п]овелителни норми“, член 7 от Конвенцията предвижда:

„1. При прилагането, съгласно настоящата конвенция, на правото на определена държава, се осигурява действието на повелителните норми на правото на друга държава, с която ситуацията е в тясна връзка, ако и доколкото съгласно правото на последната тези норми трябва да се приложат независимо от приложимото право към договора. При решаване дали да се осигури действие на тези повелителни норми следва да се вземе предвид тяхното естество и цел, както и последиците от тяхното прилагане или неприлагане.

2. Разпоредбите на настоящата конвенция не засягат приложението на нормите на правото на държавата на съда, които уреждат императивно дадената ситуация, независимо от приложимото към договора право“.

7

Съгласно член 18 от същата конвенция, озаглавен „Единно тълкуване“:

„При тълкуването и прилагането на предходните унифицирани правила се взема предвид техният международен характер и необходимостта от постигане на еднообразие в начина на тяхното тълкуване и прилагане“.

8

Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) (OВ L 177, стр. 6, наричан по-нататък „Регламент Рим I“, попр. ОВ L 309, 24.11.2009 г., стр. 87) заменя Римската конвенция. Озаглавен „Особени повелителни норми“, член 9, параграфи 1 и 2 от този регламент гласи следното:

„1. Особени повелителни норми са норми, чието зачитане дадена държава смята, че е от решаващо значение за гарантиране на нейните обществени интереси, такива като политическа, социална или икономическа организация, до такава степен, че те са приложими към всяка ситуация, попадаща в обхвата им, независимо от приложимото към договора право съгласно настоящия регламент.

2. Разпоредбите на настоящия регламент не ограничават прилагането на особените повелителни разпоредби на правото на сезирания съд“.

9

Съображения от едно до четири от Директива 86/653 имат следното съдържание:

„като има предвид, че ограниченията пред свободното установяване и пред свободното предоставяне на услуги по отношение на дейностите на посредници в търговията, промишлеността и дребното занаятчийство, са отменени с Директива 64/224/ЕИО […];

като има предвид, че различията в националните правни системи, отнасящи се до търговското представителство, значително засягат условията за конкуренция и упражняването на тази дейност в рамките на Общността и са в ущърб както на закрилата, предоставена на търговските представители по отношение на техните принципали, така и на сигурността на търговските сделки; като има предвид, освен това, че тези различия са такива, че значително възпрепятстват сключването и функционирането на договорите за търговско представителство, когато принципалът и търговските представители са установени в различни държави членки;

като има предвид, че търговията със стоки между държавите членки трябва да се извършва при условия, които са сходни на тези на единния пазар, и това поражда необходимост от сближаване на правните системи на държавите членки до степента, необходима за доброто функциониране на Общия пазар; че стълкновителните норми не отстраняват в областта на търговското представителство противоречията, посочени по-горе, нито пък това би станало, ако те се уеднаквят, и съответно предлаганата координация е необходима, независимо от съществуването на тези норми;

като има предвид, че в това отношение на правната връзка между търговския представител и принципала трябва да бъде даден приоритет“.

10

Член 1, параграфи 1 и 2 от тази директива предвижда:

„1. Мерките за хармонизация, предвидени в настоящата директива, се прилагат по отношение на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки, регулиращи отношенията между търговските представители и техните принципали.

2 За целите на настоящата директива „търговски представител“ означава самостоятелно зает посредник, който има дълготрайни пълномощия да договаря продажбата или покупката на стоки от името на друго лице, наричано по-долу „принципал“, или да договаря и сключва такива сделки от името и за сметка на този принципал“.

11

Член 17 от посочената директива гласи:

„1. Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че търговският [представител], след прекратяването на договора за представителство, е обезщетен в съответствие с параграф 2 или е обезщетен за вреди в съответствие с параграф 3.

3. Търговският представител има право на обезщетение за вреди, които понася като резултат от прекратяването на отношенията си с принципала.

Такива вреди се считат за настъпили, особено когато прекратяването настъпва при следните обстоятелства:

[…]

5. Търговският представител губи правото си на обезщетение в случаите, предвидени в параграф 2, или на обезщетение за вреди в случаите, предвидени в параграф 3, ако в рамките на една година от прекратяването на договора той не е уведомил принципала, че има намерение да предяви правата си.

[…]“.

12

Съгласно член 18 от същата директива:

„Обезщетението или обезщетението за вреди, посочени в член 17, не се дължат:

[…]“.

13

14

Член 1, първа алинея от Закона от 13 април 1995 г. относно договора за търговско представителство (Moniteur belge от 2 юни 1995 г., стр. 15621, наричан по-нататък „Законът относно договора за търговско представителство“), който транспонира в белгийското право Директива 86/653, гласи следното:

„Договорът за търговско представителство е договор, чрез който една от страните, търговски представител, има дълготрайни пълномощия — срещу заплащане на възнаграждение от другата страна, принципал, без да бъде подчинен на последния — да договаря и евентуално да сключва сделки от името и за сметка на принципала“.

15

Член 18, параграфи 1 и 3 от този закон предвиждат:

„§ 1. Ако договорът за представителство е сключен за неопределен или за определен срок с възможност за предсрочно прекратяване, всяка страна има право да го прекрати, като спази срока на предизвестието за прекратяване.

[…]

§ 3. Страната, която прекрати договора, без да се позове на някое от основанията, предвидени в член 19, алинея 1 или без да спази срока за предизвестие, определен в параграф 1, алинея 2, е длъжна да заплати на другата страна обезщетение, равно на актуалното към този момент възнаграждение, съответно на продължителността на срока за предизвестие или на оставащата част от този срок“.

16

Член 20, първа алинея от посочения закон гласи:

„След прекратяване на договора търговският представител има право на обезщетение поради прекратяването, ако е привлякъл нови клиенти на принципала или е увеличил чувствително броя на сделките със съществуващите клиенти, доколкото от тази дейност ще настъпят съществени ползи за принципала“.

17

Съгласно член 21 от същия закон:

„Доколкото търговският представител има право на посоченото в член 20 обезщетение при прекратяване на договора и размерът на това обезщетение не покрива изцяло фактически претърпените от него вреди, в допълнение към него търговският представител може да получи обезщетение в размер на разликата между размера на фактически претърпените вреди и на посоченото обезщетение, при условие че докаже действителния размер на претендираните вреди“.

18

Член 27 от Закона относно договора за търговско представителство предвижда:

„Без да се засягат разпоредбите на международните договори, по които Белгия е страна, всяка дейност на търговски представител с основно място на стопанска дейност в Белгия се урежда от белгийското право, а по всички спорове в това отношение са компетентни белгийските съдилища“.

19

В България Директива 86/653 е транспонирана посредством изменение на Търговския закон (ДВ, бр. 59 от 21 юли 2006 г.).

20

Unamar, в качеството на търговски представител, и БМФ, в качеството на принципал, сключват през 2005 г. договор за търговско представителство относно предоставяне на услугата за морски транспорт чрез редовната контейнерна линия на БМФ. Договорът, сключен за срок от една година и подновяван всяка година до 31 декември 2008 г., предвижда, че той е уреден по българското право и че разрешаването на всеки възникнал във връзка с този договор спор се възлага на Арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата в София (България). С циркулярно писмо от 19 декември 2008 г. БМФ уведомява търговските си представители, че по икономически причини е принудено да прекрати договорните отношения. В този контекст договорът за търговско представителство, сключен с Unamar, е продължен само до 31 март 2009 г.

21

Тъй като счита, че договорът за търговско представителство е прекратен незаконосъобразно, на 25 февруари 2009 г. Unamar предявява иск пред Rechtbank van koophandel van Antwerpen (търговски съд в Антверпен) за да осъди БМФ да заплати различни обезщетения по Закона относно договора за търговско представителство, а именно обезщетение за неспазено предизвестие, обезщетение при прекратяване на договора и допълнително обезщетение във връзка с уволнението на служители, общо в размер на 849557,05 EUR.

22

От своя страна БМФ иска от същия съд да осъди Unamar да заплати сумата 327207,87 EUR, представляваща забавени плащания на навло.

23

В рамките на производството, инициирано от Unamar, БМФ повдига възражение за недопустимост, изведено от липсата на компетентност на белгийския съд да разгледа спора, с който е сезиран, поради наличието на арбитражна клауза в договора за търговско представителство. След като съединява двете дела, с които всяка от страните го е сезирала, с решение от 12 май 2009 г. Rechtbank van koophandel van Antwerpen се произнася, че повдигнатото от БМФ възражение за липса на компетентност е неоснователно. Що се отнася до закона, приложим към двата отнесени пред него спора, този съд приема по-специално, че член 27 от Закона относно договора за търговско представителство е едностранна стълкновителна норма с пряко приложение, тъй като е „особена повелителна норма“ и която прави поради това невъзможен избора на чуждо право.

24

С решение от 23 декември 2010 г. Hof van beroep te Antwerpen (апелативен съд в Антверпен) уважава частично въззивната жалба, подадена от БМФ срещу решението от 12 май 2009 г., като осъжда Unamar да заплати забавено навло до размер от 77207,87 EUR ведно с лихви за забава в законоустановения размер и съдебните разноски. От друга страна, той се обявява за некомпетентен да се произнесе по искането за заплащане на обезщетения, предявено от Unamar, предвид съдържащата се в договора за търговско представителство арбитражна клауза, преценена като валидна от тази юрисдикция. Действително последната приема, че Законът относно договора за търговско представителство не е от обществен ред, нито попада в обхвата на белгийския международен обществен ред по смисъла на член 7 от Римската конвенция. Освен това тя счита, че избраното от страните българско право предлага също и на Unamar, в качеството му на морски представител на БМФ, предвидената в Директива 86/653 закрила, макар и тя да е само минимална. При тези условия според същата юрисдикция следва да се отдаде предимство на принципа на автономия на волята на страните и следователно трябва да се приложи българското право.

25

26

При тези обстоятелства Hof van Cassatie решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Като се има предвид, наред с всичко останало, че разглежданите в настоящото производство членове 18, 20 и 21 от [Закона относно договора за търговско представителство] се квалифицират в белгийското право като особени повелителни норми по смисъла на член 7, параграф 2 от Римската конвенция […], следва ли член 3 и член 7, параграф 2 от Римската конвенция, във връзка, доколкото е необходимо, с Директива 86/653 […], да се тълкуват в смисъл, че особените повелителни норми на държавата на сезирания съд, предоставящи по-широкообхватна закрила от предоставяната от Директива [86/653] минимална закрила, се прилагат към договора, дори и ако се окаже, че приложимо към договора е правото на друга държава — членка на Европейския съюз, в която са транспонирани изискванията на посочената Директива [86/653] за предоставяне на минимална закрила?“.

27

В самото начало следва да се уточни, от една страна, че Съдът е компетентен да се произнесе по настоящото преюдициално запитване относно Римската конвенция съгласно нейния Първи протокол, влязъл в сила на 1 август 2004 г. Действително по силата на член 2, буква а) от този протокол Hof van Cassatie може да поиска от Съда да се произнесе по преюдициален въпрос, повдигнат по висящо пред него дело и отнасящ се до тълкуване на разпоредбите на Римската конвенция.

28

29

С въпроса си запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали член 3 и член 7, параграф 2 от Римската конвенция трябва да бъдат тълкувани в смисъл, че законът на държава членка, който отговаря на предписаната от Директива 86/653 минимална закрила, избран от страните по договор за търговско представителство, може да не бъде приложен от сезирания съд, установен в друга държава членка, а да бъде приложен lex fori поради основание, изведено от императивния характер в правния ред на последната държава членка на правилата, уреждащи положението на самостоятелно заетите търговски представители.

30

В това отношение следва да се отбележи, че макар поставеният от запитващата юрисдикция въпрос да не се отнася до договор за покупка или за продажба на стоки, а до договор за търговско представителство за предоставяне на услуга за морски транспорт и че поради това Директива 86/653 не би могла да урежда непосредствено разглежданото положение, това не променя факта, че при транспонирането на разпоредбите на тази директива във вътрешното право белгийският законодател е решил да приложи еднакво третиране спрямо тези два вида положения (вж. по аналогия Решение от 16 март 2006 г. по дело Poseidon Chartering, C-3/04, Recueil, стр. I-2505, точка 17 и Решение от 28 октомври 2010 г. по дело Volvo Car Germany, C-203/09, Сборник, стр. I-10721, точка 26). От друга страна, както това бе посочено в точка 24 от настоящото решение, българският законодател също е решил да приложи режима на Директивата по отношение на търговски представител, на когото е възложено договарянето и сключването на сделки, какъвто е разглежданият в главното производство.

31

32

33

Според БМФ не може да се счита, че Законът относно договора за търговско представителство „урежда[…] императивно“ спора по главното дело по смисъла на член 7, параграф 2 от Римската конвенция, като се има предвид, че този спор засяга област, която попада в приложното поле на Директива 86/653, и че избраният от страните закон е именно законът на друга държава членка на Съюза, който транспонира в не по-малка степен тази директива в нейния вътрешен правен ред. Така, според БМФ принципите на автономия на волята на страните и на правната сигурност не допускат при обстоятелства като тези по главното дело да не се приложи българското право, а да се приложи белгийското право.

34

35

36

Съдът вече е имал възможност да постанови, че Директива 86/653 има за цел да хармонизира правото на държавите членки, уреждащо правоотношенията между страните по договор за търговско представителство (Решение от 30 април 1998 г. по дело Bellone, C-215/97, Recueil, стр. I-2191, точка 10, Решение от 23 март 2006 г. по дело Honyvem Informazioni Commerciali, C-465/04, Recueil, стр. I-2879, точка 18 и Решение от 26 март 2009 г. по дело Semen, C-348/07, Сборник, стр. I-2341, точка 14).

37

38

39

В това отношение членове 17 и 18 от тази директива имат решаващо значение, тъй като определят равнището на закрила, което законодателят на Съюза е счел за разумно да предостави на търговските представители в рамките на създаването на единния пазар.

40

Както Съдът вече е постановил, установеният за тази цел от Директива 86/653 режим има императивен характер. Член 17 от тази директива в действителност задължава държавите членки да въведат механизъм за обезщетяване на търговския представител след прекратяване на договора. Дори и този член да предоставя на държавите членки избор между системата на компенсаторно обезщетение и тази на обезщетение за вреди, членове 17 и 18 от посочената директива определят точна рамка, в която държавите членки могат да упражняват свободата си на преценка, що се отнася до избора на методите за изчисляване на компенсаторното обезщетение или на обезщетението за вреди, които следва да бъдат предоставени. Освен това според член 19 от същата директива страните не могат да дерогират тези разпоредби в ущърб на търговския представител преди изтичането на срока на договора (Решение по дело Ingmar, цитирано по-горе, точка 21).

41

Що се отнася до въпроса дали национален съд може да не приложи избрания от страните закон, а да приложи своя национален закон, който транспонира членове 17 и 18 от Директива 86/653, следва да се извърши позоваване на член 7 от Римската конвенция.

42

Необходимо е да се припомни, че член 7 от тази конвенция, озаглавен „[Особени п]овелителни норми“, сочи в своя параграф 1 повелителните норми на чуждото право, а в параграф 2 от същия член — повелителните разпоредби на правото на сезирания съд.

43

Така член 7, параграф 1 от посочената конвенция разрешава на държавата на сезирания съд да приложи повелителните норми на правото на друга страна, с която ситуацията е в тясна връзка, вместо приложимото към договора право. При преценката дали да се осигури действие на тези повелителни норми, следва да се вземат предвид естеството и целта им, както и последиците от прилагането или неприлагането им.

44

Що се отнася до член 7, параграф 2 от същата конвенция, той позволява прилагането на правото на държавата на сезирания съд, което урежда императивно дадената ситуация, независимо от приложимото към договора право.

45

От предходното следва, че съгласно член 7, параграф 1 от Римската конвенция прилагането от националния съд на императивните разпоредби на чужд закон може да се допусне само при изрично изброени условия, докато текстът на член 7, параграф 2 от тази конвенция не предвижда изрично специално условие за прилагането на императивните разпоредби на правото на сезирания съд.

46

Все пак следва да се отбележи, че възможността да се извърши позоваване на съществуването на особени повелителни правила съгласно член 7, параграф 2 от Римската конвенция, не накърнява задължението на държавите членки да следят за съответствието на тези правила с правото на Съюза. Действително според практиката на Съда принадлежността на националните правила към категорията на особените повелителни норми и правилата за сигурност не ги освобождава от необходимостта да спазват разпоредбите на Договора, за да не се наруши предимството и еднообразното прилагане на правото на Съюза. Мотивите в основата на такива национални законодателства могат да бъдат взети предвид от правото на Съюза само като изключения от изрично предвидените от Договора свободи и евентуално като императивни съображения от общ интерес (Решение от 23 ноември 1999 г. по дело Arblade и др., C-369/96 и C-376/96, Recueil, стр. I-8453, точка 31).

47

48

49

Ето защо, за да се осигури пълното действие на принципа на автономия на волята на страните по договора, крайъгълен камък на Римската конвенция, възприет в Регламент Рим I, следва да се направи така, че да бъде зачетен свободно упражненият от тези страни избор по отношение на приложимия закон в рамките на тяхното договорно правоотношение, съгласно член 3, параграф 1 от Римската конвенция, така че изключението във връзка със съществуването на „особена повелителна норма“ по смисъла на законодателството на съответната държава членка, посочено в член 7, параграф 2 от тази конвенция, трябва да бъде тълкувано стриктно.

50

Така националният съд в рамките на преценката му относно характера на „особена повелителна норма“ на националното право, с която смята да замести изрично избрания от страните по договора закон, следва да вземе предвид не само точния текст на тази норма, но също и общата структура и всички обстоятелства, при които посочената норма е била приета, за да може от това да стигне до извода, че тя има императивен характер, доколкото националният законодател я е приел, за да защити интерес, преценен като съществен от съответната държава членка. Както подчертава Комисията, такъв би могъл да бъде случаят, в който транспонирането в държавата на сезирания съд предлага — посредством разширяване на приложното поле на дадена директива или посредством избора да се използва по-широко предоставената от нея свобода на преценка — по-голяма закрила на търговските представители поради особения интерес, който държавата членка отдава на тази категория граждани.

51

Все пак в рамките на тази преценка и за да не се компрометират нито действието на хармонизацията, което се цели с Директива 86/653, нито еднообразното прилагане на Римската конвенция на равнището на Съюза, следва да се вземе предвид фактът, че за разлика от договора, разглеждан по делото Ingmar, посочено по-горе, в което неприложеният закон е бил законът на трета държава, в рамките на главното производство законът, който няма да се приложи, а за сметка на това ще се приложи законът на сезирания съд, ще бъде този на друга държава членка, която според всички участници и мнението на запитващата юрисдикция е транспонирала правилно Директива 86/653.

52

Предвид всички изложени по-горе съображения на поставения въпрос следва да се отговори, че член 3 и член 7, параграф 2 от Римската конвенция трябва да се тълкуват в смисъл, че законът на държава — членка на Съюза, който отговаря на минималната закрила, предписана от Директива 86/653, и който е избран от страните по договор за търговско представителство, може да не бъде приложен от сезирания съд, установен в друга държава членка, а вместо него да бъде приложен lex fori поради основание, изведено от императивния характер в правния ред на последната държава членка на правилата, уреждащи положението на самостоятелно заетите търговски представители, само ако сезираната юрисдикция установи след щателна преценка, че при това транспониране законодателят на държавата на сезирания съд е счел, че в рамките на съответния правен ред е от решаващо значение да предостави на търговския представител закрила, която надхвърля предвидената от посочената директива, като в това отношение вземе предвид естеството и целта на тези императивни разпоредби.

53

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (трети състав) реши:

Подписи