—

за Granarolo SpA, от S. Dechelette-Roy и M. Agbo, адвокати,

—

за Ambrosi Emmi France SA, от L. Pettiti, адвокат,

—

за френското правителство, от D. Colas, F.‑X. Bréchot и C. David, в качеството на представители,

—

за Европейската комисия, от A. Lewis и M. Wilderspin, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 5, точки 1 и 3 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (OВ L 12, 2001 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 74, наричан по-нататък „Регламент „Брюксел I“).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между Granarolo SpA, дружество по италианското право, и Ambrosi Emmi France SA, дружество по френското право (наричано по-нататък „Ambrosi“), относно иск за обезщетение за вреди, предявен поради внезапно прекратяване на установени отдавна търговски отношения.

3

Член 2, параграф 1 от Регламент „Брюксел I“ предвижда:

„При условията на настоящия регламент, искове срещу лицата, които имат местоживеене в държава членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред съдилищата на тази държава членка“.

4

Съгласно член 5, точки 1 и 3 от този регламент:

„Срещу лице, които има местоживеене в държава членка, може да бъде предявен иск в друга държава членка:

[…]

[…]“.

5

Съгласно член L. 442‑6 от френския Търговски кодекс (Code de commerce):

6

От акта за преюдициално запитване се вижда, че Ambrosi, установено в Ница (Франция), от 25 години насам разпространява във Франция — без рамков договор и без условия за изключителност — хранителни продукти, които са произведени от Granarolo, установено в Болоня (Италия).

7

С препоръчано писмо от 10 декември 2012 г. Granarolo уведомява Ambrosi, че от 1 януари 2013 г. нататък продуктите му ще бъдат разпространявани във Франция и в Белгия от друго френско дружество.

8

Тъй като смята, че това писмо е равносилно на внезапно прекратяване на установени търговски отношения по смисъла на член L. 442‑6 от Търговския кодекс, което не е съобразено с минималния срок за предизвестие с оглед на продължителността на търговското им отношение, Ambrosi предявява пред Tribunal de commerce de Marseille (Търговски съд Марсилия) (Франция) иск за обезщетение за вреди срещу Granarolo, основан на цитираната разпоредба.

9

10

На 12 август 2014 г. Granarolo подава възражение пред Cour d’appel de Paris (Апелативен съд Париж), с което оспорва териториалната компетентност на Tribunal de commerce de Marseille (Търговски съд Марсилия), тъй като въпросният иск бил по дело, свързано с договор, по смисъла на Регламент „Брюксел I“, член 5, точка 1 от който предвиждал като критерий за привързване мястото, където стоките са доставени или е трябвало да бъдат доставени съгласно последователни договори, сключени за всяка доставка. Това място било заводът в Болоня, в съответствие с клаузата „Ex works“ („франко завода“), която фигурирала на съставените от Granarolo фактури и била едно от стандартизираните означения (Инкотермс), изготвени от Международната търговска камара, за да се уточнят правата и задълженията на страните при международната търговия.

11

12

Запитващата юрисдикция отбелязва, че във френския правен ред иск като разглеждания по главното производство, основан на член L. 442‑6 от Търговския кодекс, е деликтен и цитира в тази насока редица неотдавнашни решения на Cour de cassation (Касационен съд, Франция).

13

14

При тези обстоятелства Cour d’appel de Paris (Апелативен съд Париж) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

15

16

Като начало следва да се припомни, че Регламент „Брюксел I“ има за цел да уеднакви стълкновителните норми по граждански и търговски дела чрез правила за компетентност, които да са във висока степен предвидими, и в този смисъл преследва цел за правна сигурност, която се изразява в укрепване на правната защита на установените в Европейския съюз лица, като едновременно позволява на ищеца лесно да определи съда, който може да сезира, а на ответника — разумно да предвиди пред кой съд може да бъде призован (вж. в този смисъл решение от 23 април 2009 г., Falco Privatstiftung и Rabitsch, C‑533/07, EU:C:2009:257, т. 21 и 22).

17

Съгласно постоянната практика на Съда системата на предоставяне на общите правомощия, предвидени в глава II от Регламент „Брюксел I“, се основава на принципното правило, установено в член 2, параграф 1 от него, че искове срещу лицата, които имат местоживеене в държава членка, се предявяват пред съдилищата на тази държава независимо от гражданството на страните. Единствено като изключение от принципното правило за компетентност на съдилищата по седалището или местоживеенето на ответника глава II, раздел 2 от Регламент „Брюксел I“ предвижда някои правила за специална компетентност, между които и предвидената по член 5, точка 3 от този регламент (в този смисъл вж. по-специално решения от 16 юли 2009 г., Zuid-Chemie, C‑189/08, EU:C:2009:475, т. 20 и 21 и от 18 юли 2013 г., ÖFAB, C‑147/12, EU:C:2013:490, т. 30).

18

Съдът вече е приел, че тези правила за специална компетентност подлежат на стриктно тълкуване и не допускат тълкуване, излизащо извън хипотезите, изрично предвидени в посочения регламент (решение от 18 юли 2013 г., ÖFAB, C‑147/12, EU:C:2013:490, т. 31).

19

Също така следва да се припомни, че понятията „дела, свързани с договор“ и „дела относно деликтна или квазиделиктна отговорност“ по смисъла съответно на член 5, точка 1, буква a) и точка 3 от Регламент „Брюксел I“ трябва да бъдат тълкувани самостоятелно, въз основа главно на систематиката и целите на този регламент, за да се осигури еднаквото му прилагане във всички държави членки. При това положение те не може да се схващат като препращане към квалификацията, дадена в приложимия национален закон на правоотношението, разглеждано пред националния съд (решение от 13 март 2014 г., Brogsitter, C‑548/12, EU:C:2014:148, т. 18).

20

Колкото до понятието „дела относно деликтна или квазиделиктна отговорност“ по смисъла на член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“, то обхваща всякакви искове, с които се цели ангажиране на отговорността на ответник и които не се отнасят към „дела, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1, буква а) от този регламент (вж. решение от 28 януари 2015 г., Kolassa,C‑375/13, EU:C:2015:37, т. 44 и цитираната съдебна практика).

21

Съдът вече е постановил, че само по себе си обстоятелството, че една от договарящите страни предявява иск за гражданска отговорност срещу другата, не е достатъчно, за да се счита, че този иск се отнася към „дела, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от Регламент „Брюксел I“. Това важи само ако укоримото поведение може да се счита за неизпълнение на задължения, които могат да бъдат определени като договорни предвид предмета на договора (решение от 13 март 2014 г., Brogsitter,C‑548/12, EU:C:2014:148, т. 23 и 24).

22

Ето защо по дело като разглежданото в главното производство, за да определи природата на иска за гражданска отговорност, предявен пред националния съд, този съд трябва най-напред да провери дали посоченият иск, независимо от квалификацията му по националното право, е договорен.

23

Следва да се отбележи, че в голяма част от държавите членки дълготрайните търговски отношения, създадени без писмен договор, по принцип могат да бъдат причислени към имплицитно договорно отношение, нарушението на което може да доведе до гражданска отговорност.

24

25

Ето защо в настоящия случай националният съд трябва да провери най-напред дали при конкретните обстоятелства по поставеното за разглеждане пред него дело дълготрайното търговско отношение, съществувало между страните, се характеризира с имплицитно договорени между тях задължения, така че отношението между тези страни да може да бъде квалифицирано като договорно.

26

Съществуването на такова имплицитно отношение обаче не се презумира и следователно трябва да бъде доказано. В допълнение, за целите на това доказване е необходима съвкупност от съгласувани индиции, сред които по-специално могат да са наличието на установени отдавна търговски отношения, добросъвестността между страните, редовността на операциите и развитието им във времето от гледна точка на количество и стойност, евентуалните договорености относно посочените във фактурите цени и/или относно направените отстъпки, както и разменената кореспонденция.

27

Именно въз основа на такава цялостна преценка запитващата юрисдикция следва да провери дали е налице подобна съвкупност от съгласувани индиции, за да реши дали дори при липсата на писмен договор между тези страни съществува имплицитно договорно отношение.

28

С оглед на предходните съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“ трябва да се тълкува в смисъл, че иск за обезщетение за вреди, предявен поради внезапно прекратяване на установени отдавна търговски отношения, като разглеждания по главното производство, не е деликтен или квазиделиктен по смисъла на този регламент, ако между страните е съществувало имплицитно договорно отношение — нещо, което запитващата юрисдикция следва да провери. За да се докаже съществуването на такова имплицитно договорно отношение, е необходима съвкупност от съгласувани индиции, сред които по-специално могат да са наличието на установени отдавна търговски отношения, добросъвестността между страните, редовността на операциите и развитието им във времето от гледна точка на количество и стойност, евентуалните договорености относно посочените във фактурите цени и/или направените отстъпки, както и разменената кореспонденция.

29

30

31

Такава квалификация би изключила прилагането на правилото за компетентност, предвидено в член 5, точка 1, буква а), в делото по главното производство. Всъщност с оглед на йерархията между буква а) и буква б), установена в буква в) от тази разпоредба, предвиденото в член 5, точка 1, буква а) от Регламента правило за компетентност следва да се прилага само алтернативно и ако правилата за компетентност, посочени в член 5, точка 1, буква б) от него, са неприложими (вж. в този смисъл решение от 19 декември 2013 г., Corman-Collins,C‑9/12, EU:C:2013:860, т. 42).

32

По отношение на мястото на изпълнение на задълженията, произтичащи както от договор за продажба на стоки, така и от договор за предоставяне на услуги, Съдът е посочил, че в член 5, точка 1, буква б) Регламент „Брюксел I“ определя автономно този критерий на привързване, за да подпомогне постигането на целите за уеднаквяване на правилата за съдебната компетентност и за предвидимост (решение от 19 декември 2013 г., Corman-Collins,C‑9/12, EU:C:2013:860, т. 32).

33

Съдът също така е постановил, че досежно договорите за продажба на стоки и договорите за предоставяне на услуги член 5, точка 1, буква б) от Регламент „Брюксел I“ възприема характерното за тези договори задължение като критерий на привързване с оглед на определяне на компетентния съд (решение от 25 февруари 2010 г., Car Trim,C‑381/08, EU:C:2010:90, т. 31 и цитираната съдебна практика).

34

Следователно договор, характерното задължение за който е доставката на стока, трябва да се квалифицира като „продажба на стоки“ по смисъла на член 5, точка 1, буква б), първо тире от Регламент „Брюксел I“ (решение от 25 февруари 2010 г., Car Trim,C‑381/08, EU:C:2010:90, т. 32).

35

Подобна квалификация може да намери приложение към установено отдавна търговско отношение между двама икономически оператори, когато това отношение се свежда до последователни споразумения, всяко от които има за предмет доставянето и вдигането на стоки. Тя обаче не отговаря на структурата на типичен договор за дистрибуция, който се характеризира с рамково споразумение, имащо за предмет задължение за доставяне и за снабдяване, сключено за в бъдеще от двама икономически оператори (вж. по аналогия решение от 19 декември 2013 г., Corman-Collins,C‑9/12, EU:C:2013:860, т. 36).

36

37

По отношение на въпроса дали даден договор може да бъде квалифициран като „договор за предоставяне на услуги“ по смисъла на член 5, точка 1, буква б), второ тире от Регламент „Брюксел I“ следва да се напомни, че Съдът вече е постановил, че понятието за услуги по смисъла на тази разпоредба предполага най-малкото че предоставящата услугите страна извършва определена дейност срещу възнаграждение (вж. в този смисъл решение от 19 декември 2013 г., Corman-Collins,C‑9/12, EU:C:2013:860, т. 37 и цитираната съдебна практика).

38

Що се отнася до първия критерий, посочен в това определение, т.е. наличието на дейност, от практиката на Съда следва, че той изисква извършването на действия и изключва простото бездействие. Както Съдът вече е постановил по на вид доста сходна с разглежданата по главното производство фактическа обстановка, в случая на договор с предмет дистрибуцията на продуктите на едната от страните от другата страна този критерий съответства на характерната престация, доставена от страната, която с осигуряването на тази дистрибуция спомага за по-широкото разпространение на съответните продукти.

39

Благодарение на гарантираното снабдяване, от което може да се ползва по силата на такъв договор, и евентуално на неговото участие в търговската стратегия на доставчика, по-конкретно в промоционални дейности — обстоятелства, констатирането на които е от компетентността на националния съд — дистрибуторът може да е в състояние да предложи на клиентите услуги и предимства, каквито не може да предложи лице, извършващо просто препродажба, и по този начин да завладее в полза на продуктите на доставчика по-голяма част от местния пазар (вж. в този смисъл решение от 19 декември 2013 г., Corman-Collins,C‑9/12, EU:C:2013:860, т. 38 и цитираната съдебна практика).

40

Що се отнася до втория критерий, т.е. възнаграждението, предоставено в замяна на извършването на дейност, следва да се подчертае, че то не би могло да се схваща стриктно в смисъл на плащане на парична сума. Всъщност такова ограничаване не е заложено в твърде общия текст на член 5, точка 1, буква б), второ тире от Регламент „Брюксел I“, нито е в съзвучие с преследваните от тази разпоредба цели за близост и уеднаквяване (решение от 19 декември 2013 г., Corman-Collins,C‑9/12, EU:C:2013:860, т. 39).

41

В тази насока следва да се има предвид фактът, че по правило договорът за дистрибуция се основава на подбор от доставчика на дистрибутори. Този подбор може да предостави на дистрибуторите конкурентно предимство, доколкото единствено те биха имали правото да продават продуктите на доставчика на определена територия, или най-малкото доколкото ограничен брой дистрибутори биха се ползвали от това право. Освен това договорът за дистрибуция често предвижда помощ на дистрибуторите от гледна точка на достъп до рекламни материали, предаване на ноу-хау посредством обучения или пък улеснения за плащане. Всички тези предимства, чието съществуване трябва да провери съдът, който решава спора по същество, имат за дистрибутора икономическа стойност, която може да се счита за възнаграждение (вж. в този смисъл решение от 19 декември 2013 г., Corman-Collins,C‑9/12, EU:C:2013:860, т. 40).

42

Ето защо евентуалният договор за дистрибуция, който съдържа такива типични елементи, може да се квалифицира като „договор за предоставяне на услуги“ за целите на прилагане на правилото за компетентност по член 5, точка 1, буква б), второ тире от Регламент „Брюксел I“ (решение от 19 декември 2013 г., Corman-Collins,C‑9/12, EU:C:2013:860, т. 41).

43

В настоящия случай запитващата юрисдикция следва да прецени всички обстоятелства и елементи, характеризиращи развиваната от Ambrosi дейност във Франция с оглед на продажбата на пазара на тази държава членка на продуктите на Granarolo.

44

45

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (втори състав) реши:

Подписи