—

за испанското правителство, от A. Gavela Llopis, в качеството на представител,

—

за Европейската комисия, от M. Wilderspin, в качеството на представител,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 5 от Регламент (ЕО) № 1346/2000 на Съвета от 29 май 2000 година относно производството по несъстоятелност (OВ L 160, 2000 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 1, стр. 143).

2

Това запитване е отправено в рамките на спор между, от една страна, SCI Senior Home, под съдебен надзор, представлявано от г‑н Pierre Mulhaupt, в качеството му на назначен от съда управител на дружеството, и от друга страна, Gemeinde Wedemark (община Ведемарк, Германия) и Hannoversche Volksbank eG — относно принудителната продан на недвижим имот, собственост на Senior Home.

3

Съображения 24 и 25 от Регламент № 1346/2000 гласят:

4

Член 4 от Регламент № 1346/2000 е озаглавен „Определения“ и предвижда:

„1. Ако настоящият регламент не предвижда друго, приложимият закон към производството по несъстоятелност и последиците от него, е законът на държавата членка, на чиято територия е образувано производството, наричана по-долу „държава на образуване на производството“.

2. Законът на държавата [по] образуване на производството определя условията на образуването, провеждането и прекратяването на производството по несъстоятелност. Той определя по-специално:

[…]

[…]

[…]“.

5

Член 5 от Регламент № 1346/2000, озаглавен „Вещни права на трети лица“, предвижда:

„1. Образуването на производство по несъстоятелност не засяга вещните права на кредитор или на трето лице върху материални или нематериални блага, движими или недвижими вещи, независимо дали се отнася за определени вещи, или за съвкупности от неоценими блага, чийто състав се променя с течение на времето, които принадлежат на длъжника и в момента на образуването на производството се намират на територията на друга държава членка.

2. Правата по смисъла на параграф 1 в частност са:

3. Правото, което е вписано в публичен регистър, което е противопоставимо на трети лица и което позволява придобиването на вещно право по смисъла на параграф 1, се приравнява на вещно право.

[…]“.

6

Съгласно член 39 от Регламент № 1346/2000, озаглавен „Отпадане на правилата за пребиваване“:

„Всеки кредитор, чието обичайно пребиваване, местоживеене или седалище според устройствения акт се намира в държава членка, различна от държавата членка [по] образуване на производството, включително данъчните органи и органите за социално осигуряване в държавите членки, имат право писмено да предявят вземанията си в производството по несъстоятелност“.

7

Член 12 от Grundsteuergesetz (Закон за данъка върху недвижимите имоти, наричан по-нататък „GrStG“) е озаглавен „Вещно обезпечение“ и гласи:

„Задължението за данъка върху недвижимия имот е публичноправна тежест, обременяваща облагания недвижим имот“.

8

Член 77, параграф 2, първо изречение от Abgabenordnung (Данъчен кодекс, наричан по-нататък „АО“) предвижда:

„Тъй като задължението за данъка е публичноправна тежест, обременяваща недвижимия имот, собственикът на този имот е длъжен да търпи действията по принудително изпълнение срещу същия имот“.

9

Член 10, параграф 1 от Zwangsversteigerungsgesetz (Закон за принудителната продан) гласи:

„С право на предпочтително удовлетворение от цената на недвижимия имот се ползват следните вземания в посочения ред […]:

[…]

[…]“.

10

Senior Home е гражданско дружество за управление и придобиване на недвижими имоти, учредено по френското право, и е собственик на недвижим имот, находящ се във Ведемарк (Германия). С решение от 6 май 2013 г. на Tribunal de grande instance de Mulhouse (Окръжен съд Мюлюз, Франция) това дружество е поставено под съдебен надзор.

11

На 15 май 2013 г. община Ведемарк прави искане да се пристъпи към публичната продан на този недвижим имот поради неплатени данъци върху недвижимите имоти за периода 1 октомври 2012 г.—30 юни 2013 г. в размер на 7471,19 EUR, а като доказателство представя подлежащ на принудително изпълнение акт за непогасени данъчни задължения.

12

Със съдебен акт от 21 май 2013 г. Amtsgericht Burgwedel (Районен съд Бургведел, Германия) разпорежда принудителната продан на посочения недвижим имот. Подадената от Senior Home жалба срещу този съдебен акт е без успех. След като подадената от това дружество въззивна жалба до Landgericht Hannover (Областен съд Хановер, Германия) е отхвърлена, Senior Home, представлявано от г‑н Mulhaupt в качеството му на назначен от съда управител на дружеството, сезира Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия), като иска, от една страна, да бъде отменено решението на Amtsgericht Burgwedel (Районен съд Бургведел), с което се постановява публичната продан, а от друга страна, иска да бъде заличено вписването във връзка с това в регистъра на недвижимите имоти.

13

Запитващата юрисдикция припомня, че съгласно член 4 от Регламент № 1346/2000 към образуваното по отношение на Senior Home производството по несъстоятелност се прилага френското право. Съгласно това право обаче образуването на производство по поставяне на управлението на дадено дружество под надзора на съда се явява по същество пречка за принудителната продан в главното дело. За разлика от това съгласно член 5, параграф 1 от този регламент откриването на производство по несъстоятелност не засяга вещните права на кредитор или на трето лице върху вещи, собственост на длъжника, които се намират на територията на друга държава членка.

14

Запитващата юрисдикция отбелязва, че съгласно германското право изискуемите вземания за данъка върху недвижимите имоти са публичноправни вещни тежести по член 12 от GrStG и представляват вещни права, а собственикът на обременения с посочената тежест недвижим имот е длъжен да търпи действията по принудително изпълнение, насочено срещу този недвижим имот, предприето на основание на член 77, параграф 2, първо изречение от АО в съответствие с изпълнителното основание, удостоверяващо тези вземания. Въпреки това тази юрисдикция повдига въпроса дали проблемът за съществуването или не на вещно право за целите на прилагането на член 5, параграф 1 от посочения регламент трябва да се преценява въз основа на германското право, или напротив, понятието „вещно право“ подлежи на автономно тълкуване.

15

При тези условия Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) решава да спре производството по делото и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Обхваща ли понятието за вещни права по член 5, параграф 1 от Регламент № 1346/2000 национална правна уредба като съдържащата се в член 12 от [GrStG] във връзка с член 77, параграф 2, първо изречение от [АО], съгласно която вземанията за данъка върху недвижимите имоти са публичноправни вещни тежести, обременяващи съответния недвижим имот, поради което собственикът на този имот е длъжен да търпи действията по принудителното изпълнение, насочено срещу същия недвижим имот?“.

16

17

Във връзка с това следва да се припомни, на първо място, че както посочва генералният адвокат в точки 21—23 от представеното заключение, този регламент се основава на модел на „смекчена универсалност“, според който, от една страна, приложимото право към главното производство по несъстоятелност и към неговите последици е правото на държавата членка, на територията на която е образувано това производство, като, от друга страна, посоченият регламент предвижда редица изключения от това правило. Член 5, параграф 1 от същия регламент предвижда едно от тези изключения.

18

Що се отнася по-конкретно до член 5 параграф 1 от Регламента, който гласи, че образуването на производство по несъстоятелност не засяга вещните права на кредитор или на трето лице върху имущества, които принадлежат на длъжника и в момента на образуването на производството се намират на територията на друга държава членка, от практиката на Съда следва, че доказването, валидността и обхватът на едно вещно право трябва по принцип да се определят съгласно закона на държавата по местонахождението на съответната вещ, която се явява обект на посоченото право. Ето защо член 5, параграф 1 от този регламент позволява, отклонявайки се от приложимостта на правото на държавата членка по откриване на производството по несъстоятелност, към вещните права на кредитор или трето лице върху имущество на длъжника да се приложи правото на държавата членка, на територията на която се намира въпросното имущество (вж. в този смисъл решения от 5 юли 2012 г., ERSTE Bank Hungary, C‑527/10, EU:C:2012:417, т. 40—42 и от 16 април 2015 г., Lutz, C‑557/13, EU:C:2015:227, т. 27).

19

Следователно, що се отнася до главното дело, въпросът за квалификацията на разглежданото право като „вещно“ право за целите на прилагането на член 5, параграф 1 от посочения регламент трябва да се преценява въз основа на националното право, което в конкретния случай е германското право.

20

Във връзка с това от акта за преюдициално запитване следва, че разглежданите в главното дело вещни тежести представляват права, които могат да бъдат реализирани чрез изпълнение върху определена вещ, тъй като собственикът на обременения с вещната тежест недвижим имот трябва да търпи принудително изпълнение, насочено срещу този недвижим имот на основание на акта за установяване на данъчно задължение. При всички положения запитващата юрисдикция има задължение да установи и прецени фактите по отнесения до нея спор и да тълкува и приложи националното право (решение от 8 юни 2016 г., Hünnebeck, C‑479/14, EU:C:2016:412, т. 36), за да установи дали разглежданото в главното дело вземане за данъка върху недвижимите имоти може да се смята за вещно право съгласно германското право.

21

На второ място, следва да се припомни, че макар и в член 5, параграфи 2 и 3 от Регламент № 1346/2000 да не се дефинира понятието „вещно право“, посредством поредица от примери за права, квалифицирани като „вещни“ по този регламент, все пак се пояснява обхватът и следователно границите на предоставяната с тази разпоредба закрила на привилегиите, на обезпеченията или на други права, предвидени от вътрешното право на държавите членки, чиито граждани са кредитори на неплатежоспособния длъжник.

22

В действителност, както посочва по същество генералният адвокат в точки 43 и 44 от представеното заключение, за да може ограничението на приложното поле на член 5 от посочения регламент спрямо „вещните“ права да не бъде лишено от полезно действие, следва да се приеме, че за да попадат в обхвата на член 5, правата, смятани за „вещни“ от разглежданото национално законодателство, следва да изпълняват определени критерии.

23

24

На трето място, тази констатация не е от такова естество, че да бъде поставена под въпрос от обстоятелството, посочено в представеното писмено становище на Комисията, че посоченият член 5 трябвало да се тълкува стриктно, тъй като съставлявал изключение от общото правило по член 4 от този регламент, поради което в приложното му поле попадали единствено вещните права, учредени в резултат на търговски сделки.

25

Действително, от една страна, макар че съгласно постоянната съдебна практика съответната дерогационна разпоредба трябва да се тълкуват стриктно, това не променя факта, че трябва да се следи тази разпоредба да не бъде лишена от полезното ѝ действие (вж. в този смисъл решение от 13 декември 2012 г., BLV Wohn- und Gewerbebau, C‑395/11, EU:C:2012:799, т. 33 и цитираната съдебна практика).

26

От друга страна, нито текстът на разпоредбите на Регламент № 1346/2000, нито преследваните от него цели не позволяват член 5 от този регламент да се тълкува в смисъл, че той не обхваща вещните права, които не са учредени в резултат на търговска сделка.

27

Що се отнася до текста на разглежданите в настоящото дело разпоредби, следва да се отбележи, че в посочения член 5 не са включени никакви елементи, които да могат да ограничават приложното поле на този член в зависимост от произхода на разглежданото вещно право или от естеството на обезпечено с това вещно право вземане — с публичноправен или с частноправен характер.

28

По отношение на преследваните с тази разпоредба цели от съображение 24 от Регламент № 1346/2000 следва, че установеното в член 4 от този регламент общото правило за определяне на приложимото право има за цел да „закриля обоснованите правни очаквания и сигурността на сделките в държавите членки, различни от тази, в която е открито производството по несъстоятелност“, като във връзка с това е без значение търговскоправният характер на съответните права или вземания.

29

Освен това съображение 25 от Регламент № 1346/2000 — съгласно което от „съществена“ необходимост е да се предвиди специална привръзка относно вещните права, която да отклони прилагането на правото на държавата, в която е образувано производството, като тези права са от голямо значение за отпускането на кредити — по никакъв начин не позволява да се направи изводът, че това изключение обхваща само вещните обезпечения, учредени единствено с търговски договори или по договори за кредит. Напротив, изглежда, че ограничаването на приложното поле на член 5 от същия регламент в зависимост от търговскоправния произход на разглежданото вещно право би противоречало на изрично прогласените в съображение 24 от този регламент цели за закрила на обоснованите правни очаквания и на сигурността на сделките.

30

31

Както обаче по същество изтъква генералният адвокат в точки 64—67 от представеното заключение, Регламент № 1346/2000 се основава на принципа на равното третиране на кредиторите и на принципа, съгласно който разпоредбите от Регламента следва да се прилагат без оглед на естеството — търговско или не — на обезпечените с вещните права вземания. Следователно, що се отнася до възможността за кредиторите да предявят писмено вземанията си в рамките на производството по несъстоятелност, член 39 от този регламент изключва всякаква дискриминация от страна на данъчните органи и органите в областта на социалното осигуряване на държавите членки, различни от държавата, на чиято територия е образувано производството по несъстоятелност.

32

33

С оглед на обстоятелството, че за страните в главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (пети състав) реши:

Подписи