РЕШЕНИЕ НА СЪДА (четвърти състав)

„Преюдициално запитване — Регламент (ЕО) № 1346/2000 — Членове 4 и 6 — Производство по несъстоятелност — Приложим закон — Процедура за европейска заповед за плащане — Неплащане на договорно вземане преди обявяването в несъстоятелност — Възражение за прихващане, основано на договорно вземане, възникнало преди обявяването в несъстоятелност“

По дело C‑198/18

срещу

СЪДЪТ (четвърти състав),

състоящ се от: M. Vilaras, председател на състава, S. Rodin, D. Šváby, K. Jürimäe (докладчик) и N. Piçarra, съдии,

генерален адвокат: M. Bobek,

секретар: A. Calot Escobar,

предвид изложеното в писмената фаза на производството,

като има предвид становищата, представени:

– за испанското правителство, първоначално от M. A. Sampol Pucurull, а впоследствие от S. Centero Huerta, в качеството на представители,

– за Европейската комисия, от M. Heller, E. Ljung Rasmussen, G. Tolstoy и K. Simonsson, в качеството на представители,

след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 30 април 2019 г.,

постанови настоящото

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на членове 4 и 6 от Регламент (ЕО) № 1346/2000 на Съвета от 29 май 2000 година относно производството по несъстоятелност (OВ L 160, 2000 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 1, стр. 143), изменен с Регламент (ЕО) № 788/2008 на Съвета от 24 юли 2008 г. (OВ L 213, 2008 г., стр. 1, наричан по-нататък „Регламент № 1346/2000“).

Запитването е отправено в рамките на спор между CeDe Group AB, дружество, установено в Швеция, и KAN sp. z o.o., полско дружество в несъстоятелност, във връзка с отказа на първото да плати на второто сумата от 1 532 489 шведски крони (SEK) (около 143 951 EUR).

Съображение 6 от Регламент № 1346/2000 гласи:

„(6) Съгласно принципа на пропорционалността настоящият регламент следва да се сведе до разпоредби, които регламентират компетентността за образуване на производства по несъстоятелност и вземането на решения, които пряко произтичат от производството по несъстоятелност и са тясно свързани с него. Настоящият регламент следва също да съдържа разпоредби относно признаването на тези решения и приложимото право, които също съблюдават този принцип“.

Член 1, параграф 1 от този регламент гласи:

„Настоящият регламент се прилага за [колективните] производства по несъстоятелност, които налагат частичното или пълното лишаване на длъжника от права, както и […] назначаването на [синдик]“.

Член 3, параграф 1 от посочения регламент предвижда:

„Съдилищата на държавата членка, на чиято територия е разположен центърът на основните интереси на длъжника, са компетентни да образуват производство по несъстоятелност. За дружествата и юридическите лица, седалището според устройствения акт се презюмира за център на основните интереси до доказване на противното“.

Съгласно член 4 от същия регламент, озаглавен „Приложим закон“:

„1. Ако настоящият регламент не предвижда друго, приложимият закон към производството по несъстоятелност и последиците от него е законът на държавата членка, на чиято територия е образувано производството, наричана по-долу „държава на образуване на производството“.

2. Законът на държавата на образуване на производството определя условията на образуването, провеждането и прекратяването на производството по несъстоятелност. Той определя по-специално:

[…]

г) условията за прилагане на прихващане;

д) [последиците от] производството по несъстоятелност по отношение на текущите договори на длъжника;

[…]

ж) [вземанията, които трябва да бъдат предявени към масата] на несъстоятелността [на длъжника] и начина на третиране на вземания, които са възникнали след образуването на производството по несъстоятелност;

[…]“.

Член 6, параграф 1 от Регламент № 1346/2000, озаглавен „Прихващане“, гласи:

„Образуването на производство по несъстоятелност не засяга правото на кредиторите да искат прихващане за техните вземания с вземания на [длъжника], когато такова прихващане е разрешено от приложимия закон към вземането на длъжника по несъстоятелността“.

Съгласно член 3, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) (OВ L 177, 2008 г., стр. 6, наричан по-нататък „Регламентът „Рим I“):

„Договорът се урежда от избраното от страните право. Изборът трябва да бъде изричен или да следва ясно от условията на договора или обстоятелствата по случая. Чрез избора си страните могат да изберат право, приложимо за целия или за част от договора“.

Съгласно член 17 от този регламент:

„В случаите, когато правото на прихващане не е договорено между страните, прихващането се урежда от правото, приложимо към вземането, за което се предявява правото на прихващане“.

На 9 юни 2010 г. CeDe Group сключва договор за доставка на стоки с PPUB Janson sp.j., дружество със седалище в Полша. Този договор съдържа клауза, която гласи, че по всички въпроси във връзка с тълкуването на договора се прилага шведското право.

През януари 2011 г. срещу PPUB Janson е образувано производство по несъстоятелност в Полша. През юли 2011 г. назначеният в това производство по несъстоятелност синдик иска Kronofogdemyndigheten (публичен орган по принудително изпълнение, Швеция) да издаде европейска заповед за плащане срещу CeDe Group за вземане в размер на 1 532 489 SEK (около 143 951 EUR), заедно с лихвите, съответстващо на дължимото плащане за стоки, които PPUB Janson е доставило на CeDe Group в изпълнение на посочения договор.

Синдикът на PPUB Janson иска от Malmö tingsrätt (Районен съд Малмьо, Швеция), който е сезиран с това производство, да осъди CeDe Group да плати размера на разглежданото вземане, заедно с лихвите. CeDe Group оспорва искането, като изтъква, че самото то има вземане към PPUB Janson в размер, по-голям от предявената към него сума, което възлиза на повече от 3,9 милиона SEK (около 366 497 EUR) и съответства на обезщетението за неизпълнени доставки и за недостатъци на доставени стоки. Следователно CeDe Group предявява правото на прихващане на вземанията, което му е било отказано от синдика на PPUB Janson, доколкото е отказал да приеме предявеното от CeDe Group вземане в производството по несъстоятелност, образувано в Полша.

Пред Malmö tingsrätt (Районен съд Малмьо) се поставя въпросът за приложимото право към искането на CeDе Group за прихващане на вземане.

Синдикът на PPUB Janson твърди, че полският закон е приложим в съответствие с текста на член 4, параграф 1 от Регламент № 1346/2000. Той счита, че следва да се отчете и обстоятелството, че съгласно член 4, параграф 2, буква г) от този регламент законът на държавата членка на образуване на производството по несъстоятелност определя условията за прилагане на прихващането. Синдикът освен това изтъква, че член 6, параграф 1 от посочения регламент се прилага само ако законът на държавата членка на образуване на производството по несъстоятелност не допуска прихващането на вземания в рамките на такова производство като способ за уреждане на насрещни вземания. Според него тази хипотеза не e налице в главното производство по отношение на полския закон.

CeDe Group възразява, че към прихващането на вземанията е приложимо шведското право. Искането на синдика на PPUB Janson се отнасяло до вземане, възникнало в рамките на договорни отношения, уредени с договора от 9 юни 2010 г., който съдържал клауза, определяща шведското право като право, приложимо към този договор. Задължителното прилагане на тази клауза произтичало от разпоредбите на член 3, параграф 1 от Регламент „Рим I“. Във всеки случай при липсата на съгласие между договарящите страни член 17 от този регламент предвиждал, че прихващането се урежда от правото, приложимо към вземането, за което се предявява правото на прихващане, в случая — шведското право.

Освен това CeDe Group твърди, че съгласно член 6, параграф 1 от Регламент № 1346/2000 производството по несъстоятелност не засяга правото на кредиторите да искат прихващане за техните вземания, ако прихващането е допустимо съгласно приложимия закон към вземането на длъжника в производството по несъстоятелност. Според CeDe Group към вземането на синдика на PPUB Janson обаче се прилага шведското право. Следователно то е приложимо и за прихващането на разглежданите вземания.

Malmö tingsrätt (Районен съд Малмьо) приема, че съгласно общото правило по член 4, параграф 1 от Регламент № 1346/2000 към спора, с който е сезиран, е приложимо полското право. Той не прилага член 6, параграф 1 от този регламент, с мотива че полското право не ограничава, нито забранява прихващането на вземания.

CeDe Group подава въззивна жалба срещу това решение пред Hovrätten över Skåne och Blekinge (Окръжен съд със седалище в Малмьо, Швеция). В хода на това производство синдикът на PPUB Janson прехвърля разглежданото в главното производство вземане на KAN — полско дружество, което замества синдика на PPUB Janson в посоченото производство.

Въззивният съд потвърждава решението, постановено в първоинстанционното производство. Той констатира, че не са налице основания за отклоняване от общото правило, че се прилага правото на държавата членка на образуване на производството по несъстоятелност. Според него отказът на синдика на PPUB Janson да приеме искането за прихващане на CeDe Group не променя тази констатация.

Пред Högsta domstolen (Върховен съд, Швеция) CeDe Group поддържа, че шведското право е приложимото право към искането за прихващане на вземания. От своя страна KAN иска да се потвърди постановеното във въззивното производство решение.

В хода на висящото пред Högsta domstolen (Върховен съд) производство е образувано производство по несъстоятелност по отношение на KAN. Синдикът на KAN декларира, че масата на несъстоятелността не включва искането на KAN. Ето защо дружеството KAN в несъстоятелност понастоящем е страна в производството пред тази юрисдикция.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че Съдът многократно се е произнасял относно приложното поле на Регламент № 1346/2000 по отношение на международната компетентност на съдилищата на държавите членки в областта на несъстоятелността, по-специално при разглеждане на съответните приложни полета на този регламент и на Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 12, 2001 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 74).

За тази цел Съдът придава особено значение на правното основание на иска, а не на процесуалния му контекст.

Запитващата юрисдикция счита, че спорът в главното производство повдига въпроса дали предявеният от кредиторите на несъстоятелността иск за плащане на вземане, възникнало преди образуването на производството по несъстоятелност, попада в материалния обхват на член 4 от Регламент № 1346/2000. За целите на тълкуването на този член запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали следва да се приложат съображенията на Съда относно тълкуването на член 3 от този регламент за предоставянето на международна компетентност в областта на несъстоятелността.

Ако се приеме, че Регламент № 1346/2000 е приложим по отношение на иск като посочения в предходната точка, тази юрисдикция си задава и въпрос за връзката между членове 4 и 6 от посочения регламент за определяне на приложимото право към искане за прихващане на вземания като разглежданото в главното производство.

При тези обстоятелства Högsta domstolen (Върховен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

2) При утвърдителен отговор на първия въпрос, от значение ли е фактът, че в хода на съдебното производство синдикът прехвърля спорното вземане на дружество, което замества синдика като страна в производството?

3) При утвърдителен отговор на втория въпрос, от значение ли е фактът, че впоследствие срещу самото дружество, станало страна в производството, е открито производство по несъстоятелност?

5) Трябва ли член 4, параграф 2, буква г) във връзка с член 6, параграф 1 от Регламент № 1346/2000 да се тълкуват в смисъл, че разпоредбите на [този] член 6, параграф 1 се прилагат само ако правото на държавата на образуване на производството не допуска прихващането, или [посоченият] член 6, параграф 1 може да се прилага и в други обстоятелства, например когато съществува само различие между съответните правни уредби в областта на правото на прихващане, или когато не съществуват различия, но при все това в държавата на образуване на производството е отказано прихващане?“.

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 4 от Регламент № 1346/2000 трябва да се тълкува в смисъл, че е приложим към иск, предявен от синдик на дружество в несъстоятелност, установено в първа държава членка, за плащането на стоки, доставени в изпълнение на договор, сключен преди образуването на производството по несъстоятелност по отношение на това дружество, срещу другото съдоговарящо дружество, което е установено във втора държава членка.

Съгласно член 4, параграф 1 от Регламент № 1346/2000, ако този регламент не предвижда друго, приложимият закон към производството по несъстоятелност и последиците от него е законът на държавата членка, на чиято територия е образувано производството. Член 4, параграф 2 от посочения регламент, от една страна, уточнява, че законът на държавата на образуване на производството определя условията на образуването, провеждането и прекратяването на производството по несъстоятелност, а от друга страна, изброява неограничително различни процесуални норми, уредени от закона на държавата членка на образуване на производството (вж. в този смисъл решение от 21 януари 2010 г., MG Probud Gdynia, C‑444/07, EU:C:2010:24, т. 25). Това изброяване включва в буква г) от тази разпоредба условията за прилагане на прихващане, в буква д) — последиците от производството по несъстоятелност по отношение на текущите договори на длъжника, и в буква ж) — вземанията, които трябва да бъдат предявени към масата на несъстоятелността на длъжника и начина на третиране на вземания, които са възникнали след образуването на производството по несъстоятелност.

В този смисъл, за да се определи дали законът на държавата членка на образуване на производството е приложим към иск за плащане на стоки, доставени съгласно договор, сключен преди образуването на производството по несъстоятелност, когато този иск е предявен от синдика на дружество в несъстоятелност, установено в държава членка, срещу неговия съдоговорител — дружество, установено в друга държава членка, следва да се определи дали такъв иск е свързан с производството по несъстоятелност или с неговите последици по смисъла на член 4 от Регламент № 1346/2000.

В това отношение следва да се отбележи, както посочва генералният адвокат в точка 33 от заключението си, че от разпоредбата на член 3 във връзка с член 4 от Регламент № 1346/2000 е видно, че тази правна уредба по принцип има за цел да постигне съответствие между съдилищата с международна компетентност и приложимото право към производството по несъстоятелност. Всъщност, освен в хипотезите, в които този регламент предвижда изрично друго, съгласно член 4 от посочения регламент приложимото право следва международната компетентност, определена съгласно член 3 от същия регламент.

Впрочем Съдът е постановил, що се отнася до приложното поле на член 3 от Регламент № 1346/2000, с оглед на съображение 6 от този регламент, че само исковете, които произтичат пряко от производство по несъстоятелност и които са тясно свързани с него, попадат в обхвата на посочения регламент (вж. в този смисъл решение от 6 февруари 2019 г., NK, C‑535/17, EU:C:2019:96, т. 25 и 26 и цитираната съдебна практика). В този контекст определящият критерий, възприет от Съда, за да определи областта, в която попада даден иск, е не процесуалният контекст, в който се вписва този иск, а правното му основание. Съгласно този подход следователно е необходимо да се провери дали източникът на правото или на задължението, което е в основата на иска, са общите правила на гражданското и търговското право, или са дерогиращите правила, характерни за производствата по несъстоятелност (решение от 6 февруари 2019 г., NК, C‑535/17, EU:C:2019:96, т. 28 и цитираната съдебна практика).

От това следва, че щом като източникът на даден иск са дерогиращите правила, характерни за производствата по несъстоятелност, този иск попада, ако Регламент № 1346/2000 не предвижда друго, в приложното поле на член 4 от посочения регламент (вж. в този смисъл решение от 10 декември 2015 г., Kornhaas, C‑594/14, EU:C:2015:806, т. 17).

Както обаче подчертава генералният адвокат в точка 34 от заключението си, тази разпоредба е с обхват, по-широк от този на член 3, тъй като се прилага не само за производствата по несъстоятелност, но и за последиците от тях. Ето защо от самото обстоятелство, че източник на даден иск не са дерогиращите правила, характерни за производствата по несъстоятелност, не може да се направи извод, че този иск не попада в приложното поле на член 4 от Регламент № 1346/2000.

Необходимо е още да се провери дали съответният иск не е свързан с последиците от производство по несъстоятелност по смисъла на последния член, като се установи, че подобен иск не е пряка и неделима последица от това производство.

В това отношение, както отбелязва генералният адвокат в точка 36 от заключението си, упоменаването в член 4, параграф 2, букви г) и д) от Регламент № 1346/2000 на условията за прилагане на прихващане на вземане и на последиците от несъстоятелността по отношение на текущите договори не означава, че всеки иск, основан на договор, една от страните по който е обект на производство по несъстоятелност, попада само поради това обстоятелство в обхвата на понятието „производство по несъстоятелност и последиците от него“.

По-специално, само по себе си обстоятелството, че синдик е предявил такъв иск, не е определящо за преценката дали този иск попада в обхвата на понятието „производство по несъстоятелност и последиците от него“. Всъщност, от една страна, искът за плащане на доставени съгласно договор стоки по принцип може да бъде предявен от самия кредитор, поради което не попада в обхвата на изключителната компетентност на синдика. От друга страна, предявяването на такъв иск изобщо не зависи от образуването на производство по несъстоятелност, доколкото такъв иск за плащане може да се предяви, без да се провежда каквото и да било производство по несъстоятелност. Поради това иск като разглеждания в главното производство за плащане на доставени съгласно договор стоки не може да се разглежда като пряка и неделима последица от такова производство (вж. по аналогия решение от 6 февруари 2019 г., NK, C‑535/17, EU:C:2019:96, т. 36).

Следователно трябва да се приеме, че иск за плащане на стоки, доставени в изпълнение на договор, сключен преди образуването на производство по несъстоятелност, не попада в обхвата на понятието „производство по несъстоятелност и последиците от него“ по смисъла на член 4, параграф 1 от Регламент № 1346/2000, когато този иск е предявен от синдика на дружество в несъстоятелност, установено в държава членка, срещу другото съдоговарящо дружество, установено в друга държава членка.

При това положение тълкуването, направено в предходната точка от настоящото съдебно решение, по никакъв начин не предопределя правото, приложимо към искането за прихващане, нито релевантните правила, които могат да определят правото, приложимо към иска в главното производство.

С оглед на изложените съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 4 от Регламент № 1346/2000 трябва да се тълкува в смисъл, че не е приложим към иск, предявен от синдик на дружество в несъстоятелност, установено в първа държава членка, за плащането на стоки, доставени в изпълнение на договор, сключен преди образуването на производството по несъстоятелност по отношение на това дружество, срещу другото съдоговарящо дружество, което е установено във втора държава членка.

От предоставените от запитващата юрисдикция данни, обобщени в точка 25 от настоящото съдебно решение, е видно, че въпроси от втори до пети са поставени само в случай че отговорът на първия въпрос е утвърдителен.

Следователно, предвид отговора на първия въпрос, не е необходимо да се отговаря на въпроси от втори до пети.

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (четвърти състав) реши:

Подписи